Гардеробът с аромат на лавандула

 Гардеробите са машини на времето. Няма нищо по- тъжно от старинен гардероб с прецизно сгънати и лъхащи на нафталин дрехи, отдавна необличани.... Има и стари кокетни чанти, пълни с износена кожа с мъниста, копчета, брошки и други фантифлюшки. Освен тях на лавиците стоят кутиите със стари черно-бели снимки с различни надписи на гърба - „една пречка по пътя на забравата”, „за моя скъп приятел...” и така нататък. Врата към миналото....

 В гардеробът на настоящето пък липсват демодираните дрехи. В него в повечето случаи се таи безпорядък. „Сега какво да облека?” са думите, които са така често изричани пред вратите му както молитва пред олтар. Много пъти той се оказва празен, защото...е, по същата причина... Мирисът му се мени – ту на скъп парфюм, ту на цигари или просто прах за пране.... В него няма снимки или писма, тайни дневници или цветни кутии... липсва отпечатъка на собственика.

 В „лавандуловия” гардероб има всичко. Той е така изкусно подреден, че прилича на картина, на малък магазин , където можеш да изгубиш цял ден... И този аромат на лавандула...

 В този гардероб има снимки, цели албуми, има разни фигурки, които явно са спомени... Има и чанти и обувки – някои не са актуални, но носят характер...като че ли ще се върнат на мода един ден. Доста от дрехите също. Закачалките им са метални с разноцветни панделки. Има и един дневник, но е заключен. Има закачалки за бижута, странни и изящни... А самите бижута са толкова много, всяко от които изглежда единствено. Има кутии с цветя, парфюми и гримове... толкова много неща... Има купове с модни списания и книги...как може да е толкова подредено! Всичко има свое собствено място. 

 Сякаш гардеробът отразява живота на собственика, той е неговата неписана история. История пълна с аромати от спомени, разни изображения и отпечатъка на един характер.

 Врата към миналото, поглед към настоящето или твоята неписана история? Всичко зависи от времето, от характера и наличието на малката лилава кесийка с лавандулови цветове...

Благодаря на Фейсбук

Всеки ден ползваме Фейсбук, но защо никой не се сеща да му благодари? Тъжно ми е, замислете се.  Представете си, че един ден престане да съществува (не дай си Боже),  чак тогава ли ще го оцените??? Чак, когато го изгубите??? Винаги става така...АЗ реших да му благодаря, направете го и вие, не чакайте Деня на благодарността, Коледа, Апокалипсиса или подобни събития!

Благодаря ти, Фейсбук, че всеки ден ми казваш как се чувстват моите приятели, така, когато ги видя по-късно, знам дали са били раздразнени, отегчени, обичани, специални или развеселени, та да мога да реагирам според състоянието, да бъда съпричастна...

Благодаря ти, че ми ги показваш във всевъзможни лицеви и телесни трансформации, та като ги видя на улицата да не ги подмина случайно.

Благодаря ти, че ми показваш тяхното пълноценно меню, защото без теб нямаше да виждам  тяхното сутрешно кафе, закуска, обяд, следобедна закуска или вечеря, нито къде са извършили този екзистенциален акт, да се нахранят. Важно е да знам, че се грижат добре за себе си.

В този ред на мисли, благодаря, че ги виждам редовно във фитнес залата как усилено тренират. Да не забравяме тага, благодарение на който знам точно коя фитнес зала посещават в случай, че реша да се присъединя към тях, много мило...

Благодаря и за това, че ми казваш кога, къде и с кого са на кино, в парка, на ски, на работното си място,  да не взема да им звънна случайно, ако са заети.

А, и за това какви дрехи са си купили, пак да не ги подмина случайно на улицата, ако са се нагласили до неузнаваемост или опазил ме Господ, случайно да си купя същото....

Благодаря за тактичните намеци, които позволяваш да припозная в статусите, снимките или песните, които приятелите ми си публикуват, това много ми помага...Допълва представата ми за чувствата им, този път индиректно.

Благодаря и за хилядите реклами, които ми помагат да бъда слаба -„без диети и тренировки”, да имам бели зъби- „без посещение при зъболекар”, да нямам косми по тялото -„без болка и завинаги”.

Благодаря ти, че ми даваш шанс да имам последователи, защото и аз искам да съм звезда, те повечето плеймейтки и миски, оттам тръгнаха, пък някои вече са водещи.

Е тва е. И понеже без тебе не може - Благодаря!

Инвазията на ефира

Дами и господа, кажете, нормално ли е...?

Да се правиш, че не обръщаш внимание на медийните изяви на силиконизираните мозъци в българския ефир. И то не защото няма какво да кажеш, напротив безброй епитети ти идват на ум... „Хейтърски” епитети.И ако си позволиш да коментираш, да изразиш своето възмущение се получава страшен парадокс. Храниш не въпросните „водещи” и „репортерки”, известни преди всичко с титлата Мис нещо си, което се смята за секси, а храниш рейтинга им. „Те обичат хейтърите си”, защото ТЕ им осигуряват тлъст рейтинг, сиреч лесна слава, а тя ще им поднесе „всичко” ...

Не е нормално, да превключвам всеки път, когато се появи подобен образ на екрана, за да подскажа на алчните продуценти, че това не трябва да се излъчва, защото не просто няма стойност – а е вредно и грозно!

 А вие превключвате ли? Или гледате с неодобрение и цъкате с език? После споделяте във Фейсбук и пишете саркастичен коментар...? Да видят вашите приятели колко сте възмутени, за да гледат и те, ако случайно са изпуснали сеира....Да, точно вие ги разпространявате – неусетно, неумишлено... Правите точно това, което се иска от вас...

 Този толкова желан рейтинг е причината силиконовите миски да излязат от жълтите и „горещи”, „развлекателни” предавания или реалити форматите и да влязат в сутрешните блокове и публицистичните предавания .... Освен това, вече изпитаната формула за „успех” мотивира подобни създания да се клонират и да окупират все повече ефира....Да, това е чиста инвазия на извънземни, не грешите...

Как да се спасим?

Моя метод  действаше – превклювам и се спасявам. Напоследък обаче се случва така, че метода не работи – превключвам, превключвам и попадам на все едни и същи джуки...простете, лица! И единственото, което спасява е просто да изключа телевизора си.

Надеждата е там, че ако всеки подбира какво гледа и умишлено игнорира малоумните и пошли предавания, в един момент те ще изчезнат.

Не е нормално, знам...  Но ако измислите по нормален начин, споделете...

Love is...

Любов е да помогнеш. Любов е да дадеш:
На гладния - надежда , на сития - копнеж,

На силния - неволя, на слабия - кураж,
На веселия - милост, на тъжния - мираж,

На скромния - посока, на алчния - сърце,
На имащия - радост, на можещия - цел,

На гордия - утеха , на плахия - мечта,
На властника - боязън , на роба - доброта…

ЛЮБОВ е да раздаваш душата си без жал
и мигом да забравяш кому , какво си дал !

                                   Надежда Захариева

  Денят на влюбените. Петък. Нямахме резервация, всички ресторанти бяха претъпкани. Хората празнуваха. Ние просто искахме да хапнем някъде в компанията си, да говорим за това кой какво е правил през последната седмица, за това какво имаме и искаме... Обиколихме целия град, но всичко беше заето, а когато питахме за места, празнуващите ни гледаха странно... Те имаха резервации. Знаели са, че ще седят на тази маса от седмици, знаели са какво ще облекат, какво ще ядат и пият, какво ще подарят на половинките си. Ние не планувахме... Не се ли обичахме, какво...?  Истината е, че не ни пукаше къде ще сме, как ще сме облечени, какво ще ядем и пием  или за материалните подаръци.  Подарих му колаж от наши снимки, а той ми беше направил валентинка, сам! И знаех, че където и да отидем, няма значение, стига да сме заедно... знаех, че ние не плануваме...просто се следваме един друг. Караме се, викаме, сърдим се... смеем се, целуваме се... абе обичаме се...

Припомненото забравено добро

 Добротворчеството - бутикова ценност, рядък музеен експонат, който обикновено срещаме в сързераздирателни истории написани в мрежата, които ни вдъхновяват и обнадеждават... Споделяме ги, харесваме ги, коментираме ги и приятелите ни също...Но какво се оказва, когато ни се отдаде възможност ние да направим нещо добро? Разчувства ли ни така реалната болка, както тази виртуалната, напудрена от експресивни думи с повишена емоционалност? Спираме ли се или отминаваме? Вярата ли ни липсва или просто забравяме, докато не го видим по телевизията, в мрежата, във вестника??? Ако това е така нужно, ще споделя...

  Искам да ви разкажа деня, в който всички тези въпросителни възникнаха и ме накараха да се оглеждам за малките добрини в ежедневието ни, както и да се опитам да ги правя. Преди въпросителните всъщност бях ухилена до уши, във въздуха витаеше една такава топлота, която се чувства по Коледа... Случките не са украсени, може би ще кажете, че са незначителни, но именно оттам се започва...

 Работя като промоутър. Може би ви е писнало от такива като мен, нищо четете... няма да ви карам да си промените мнението за това.

 Не обичам да убеждавам хората да похарчат парите си за нещо, без което могат, но обичам да давам. Знаете каква суматоха настъпва в магазина, когато раздават безплатно нещо си. От това научавам много за хората, вярвате или не....Когато споделяш с някого , когато подаряваш или даваш, виждаш ценностите у хората. Едни ценят храната, други - парите, трети - красотата (представянето), а четвърти (изключителни ендемити) - ценят труда. И когато срещнеш именно такъв човек, който да оцени труда ти и да каже "благодаря" се чувстваш "коледно". Знам, че моята временна дейност, ни най-малко не е значима и от нея не зависи нищо... И точно това прави жеста огромен, да благодариш на чистачката, на шофьора, на сервитьора - да оцениш труда на най- ниското ниво на пирамидата  е нещото, което може да вдъхне много вяра, сила и надежда на тези хора. Това се случи и на мен като промоутър - получих благодарност и подкрепа от едно мило семейство, което сподели възмущението си от хората, които подминават с безразличие и високомерие... Но не това е моята болка, няма да работя това още дълго.... Въпросът е принципен, замислете се за тези хора, едно малко благодаря и усмивка е доброто, което може да им подарите. Това семейство ми върна вярата, че съществува чистосърдечната благодарност, и че труда все още е ценност. 

 Изненадващо денят ми продължи с още подобни случки. Те връщаха загубената ми надежда, че в тази прашна, озлобена и неприветлива напоследък България, има хора, които биха сторили малкото добро за някого...

 Когато излязох от търговския център, където работех, усмихната, макар трупащия се сняг и трудното придвижване, трябваше да открия сякаш изчезналата спирка на трамвая... Не познавах квартала и реших да попитам една жена, която отриваше сняг от колата си. Тя ми показа побелялата спирка отсреща.

- Накъде сте? Мога да ви хвърля до някъде, толкова е студено...?

Помолих да ме остави до най-близката метростанция, благодарих й, една от малкото е. По пътя разбрах, че е инструктор по йога, има бизнес с цветарски магазини, който се чуди дали да поддържа, защото не върви... Работила е и в Агенция Пътна Инфраструктура, оплака се от лошата поддръжка в снежните дни. Дано бизнеса й скоро потръгне! 

 Влязох в метростанцията, пред мен бавно слизаше възрастна жена, а мотрисата беше дошла и хората се бяха качили. Щеше да тръгне до секунди, но машинистът ни видя и реши да ни изчака с усмивка на лице! Махнах му и се усмихнах! В метрото вече бях неестествено ухилена.... Хората ме гледаха странно, а аз си се усмихвах.... Искаше ми се да знаят...и те да възвърнат вярата си.

 Трябваше да стигна навреме за влака. Еуфорията ми продължаваше да личи... До мен седяха майка с дете. Много любопитно, интересно и умно момченце. Майката беше млада. Когато дойде контрольорката, майката започна неспокойно да търси стотинки, дори в джобджето на детето. 

- Извинете, мога ли да си купя билет от вас, качихме се направо, щяхме да изпуснем влака, а е наистина студено...

- Няма проблем - отвърна тихичко контрольорката, когато вече си мислех как ще помогна, ако стане нужда... 

 Усмихнах се...доброто не е изгубено, то е някъде там навън... И да, такива предавания и статии са нужни, но нека прилагаме наученото от тях, та дори в по-малък мащаб... Нека да заразяваме обществото със своя пример, припомняйки, че доброто съществува!

За началото на един навик...

„Ако посееш мисъл, ще пожънеш действие, 

ако посееш действие ще пожънеш навик, 

ако посееш навик, ще пожънеш характер, 

ако посееш характер ще пожънеш съдба”.

    Всички имаме вредни навици. Навикът е доста опасно нещо - веднъж свикнеш ли трудно можеш да го изкорениш... Особено, ако е лош, а всички имаме такива (сега всеки се сеща за неговия си)... Пушите много? Ядете вредни храни на поразия? Гризете си ноктите? Не можете да прекарате и минута без Фейсбук?

    В този блог НЯМА да прочетете как да преодолеете тези навици... Защо за Бога, тогава се казва така? - ще попитате... 

    Вярвам, че най- лошия, най- ужасяващия и вреден навик за повечето хора, а особено за нас българите е негативизмът! До такава степен се е разпространил в обществото ни, че ни дърпа назад като ластик. Дори да направим няколко крачки напред, всичко бива поругано и потъпкано от държавата, от медиите, от хората около нас (виновниците най-лесно ги намираме) и това ни изстрелва обратно назад, с такъв тласък, че не смеем да опитаме никога повече. И така негативизмът ни става начин на мислене, навик...

    Сега ще си кажете, че розови очила не ви отиват... Чудесно, не ви ги предлагам. Търсенето определя предлагането, нали така? Ами след като сте в този блог вероятно искате да прочетете нещо. Знам, че негативното, пошлото, жълтото е интересно, ама кажете си честно, обогатява ли ви? Дава ли ви нещо, което да приложите, върху което да се замислите, от което да научите? Не само че НЕ ви предлага нищо стойностно, но и взема от вас. Взема ви от ценностите, натрапвайки ви псевдо звезди, налагащи изглед за начин на живот сякаш по-висш от вашия. Кара ви да поискате всичките им материални придобивки, защото това са индикациите за успех. Взема ви също време, в което бихте могли да печелите информация, знания, пари, приятелства, любов. Не е ли по-добре да инвестирате времето си в тях? Може би търсите точно някое от изброените? Мога да ви помогна да разсъждавате върху тях, да мислите в посока откриването им, мога да ви помогна да разрушите навика да мислите негативно и да се влияете от негативното.

    Само не разбирайте негативно, като критично. Критичното, развиваме, в резултат на това, което сме научили или знаем. В този ред на мисли - критикувайте, изразявайте собствената си позиция и гледна точка, не оставяйте други да формират вашето "търсене". Не се страхувайте, че мнението ви ще е "глас в пустиня". По-добре е да сте си сам последовател, отколкото да се съгласявате с останалите, само за да не ви изолират. 

    В теорията на комуникациите това явление си има име и то е: "Спирала на мълчанието". Концепцията е на Елизабет Ноел-Нойман, според която хората, имащи противоположни мнения, на тези които преобладават в медийното пространство, предпочитат да мълчат. Страха от социална изолация играе огромна роля върху общественото мнение. Страха от неодобрение и мълчанието, обаче ги изолират и от индивиди, които всъщност биха споделили същото мнение. Още един навик за разрушаване, а? 

    Освен да разрушаваме обаче се налага и да градим, ако все пак искаме да постигнем нещо....За това, мислете, критикувайте, инвестирайте в знания и стойностни неща. Надявам се този блог да е нещо такова. А ако не, продължавай с търсенето: 

 "Не се предавай. Продължавай. Винаги има шанс да се натъкнеш на нещо страхотно. Никога не съм чувала за човек, който да е попаднал на каквото и да било, докато просто си е седял." - Ан Ландърс