Инвазията на ефира

Дами и господа, кажете, нормално ли е...?

Да се правиш, че не обръщаш внимание на медийните изяви на силиконизираните мозъци в българския ефир. И то не защото няма какво да кажеш, напротив безброй епитети ти идват на ум... „Хейтърски” епитети.И ако си позволиш да коментираш, да изразиш своето възмущение се получава страшен парадокс. Храниш не въпросните „водещи” и „репортерки”, известни преди всичко с титлата Мис нещо си, което се смята за секси, а храниш рейтинга им. „Те обичат хейтърите си”, защото ТЕ им осигуряват тлъст рейтинг, сиреч лесна слава, а тя ще им поднесе „всичко” ...

Не е нормално, да превключвам всеки път, когато се появи подобен образ на екрана, за да подскажа на алчните продуценти, че това не трябва да се излъчва, защото не просто няма стойност – а е вредно и грозно!

 А вие превключвате ли? Или гледате с неодобрение и цъкате с език? После споделяте във Фейсбук и пишете саркастичен коментар...? Да видят вашите приятели колко сте възмутени, за да гледат и те, ако случайно са изпуснали сеира....Да, точно вие ги разпространявате – неусетно, неумишлено... Правите точно това, което се иска от вас...

 Този толкова желан рейтинг е причината силиконовите миски да излязат от жълтите и „горещи”, „развлекателни” предавания или реалити форматите и да влязат в сутрешните блокове и публицистичните предавания .... Освен това, вече изпитаната формула за „успех” мотивира подобни създания да се клонират и да окупират все повече ефира....Да, това е чиста инвазия на извънземни, не грешите...

Как да се спасим?

Моя метод  действаше – превклювам и се спасявам. Напоследък обаче се случва така, че метода не работи – превключвам, превключвам и попадам на все едни и същи джуки...простете, лица! И единственото, което спасява е просто да изключа телевизора си.

Надеждата е там, че ако всеки подбира какво гледа и умишлено игнорира малоумните и пошли предавания, в един момент те ще изчезнат.

Не е нормално, знам...  Но ако измислите по нормален начин, споделете...

Love is...

Любов е да помогнеш. Любов е да дадеш:
На гладния - надежда , на сития - копнеж,

На силния - неволя, на слабия - кураж,
На веселия - милост, на тъжния - мираж,

На скромния - посока, на алчния - сърце,
На имащия - радост, на можещия - цел,

На гордия - утеха , на плахия - мечта,
На властника - боязън , на роба - доброта…

ЛЮБОВ е да раздаваш душата си без жал
и мигом да забравяш кому , какво си дал !

                                   Надежда Захариева

  Денят на влюбените. Петък. Нямахме резервация, всички ресторанти бяха претъпкани. Хората празнуваха. Ние просто искахме да хапнем някъде в компанията си, да говорим за това кой какво е правил през последната седмица, за това какво имаме и искаме... Обиколихме целия град, но всичко беше заето, а когато питахме за места, празнуващите ни гледаха странно... Те имаха резервации. Знаели са, че ще седят на тази маса от седмици, знаели са какво ще облекат, какво ще ядат и пият, какво ще подарят на половинките си. Ние не планувахме... Не се ли обичахме, какво...?  Истината е, че не ни пукаше къде ще сме, как ще сме облечени, какво ще ядем и пием  или за материалните подаръци.  Подарих му колаж от наши снимки, а той ми беше направил валентинка, сам! И знаех, че където и да отидем, няма значение, стига да сме заедно... знаех, че ние не плануваме...просто се следваме един друг. Караме се, викаме, сърдим се... смеем се, целуваме се... абе обичаме се...

Припомненото забравено добро

 Добротворчеството - бутикова ценност, рядък музеен експонат, който обикновено срещаме в сързераздирателни истории написани в мрежата, които ни вдъхновяват и обнадеждават... Споделяме ги, харесваме ги, коментираме ги и приятелите ни също...Но какво се оказва, когато ни се отдаде възможност ние да направим нещо добро? Разчувства ли ни така реалната болка, както тази виртуалната, напудрена от експресивни думи с повишена емоционалност? Спираме ли се или отминаваме? Вярата ли ни липсва или просто забравяме, докато не го видим по телевизията, в мрежата, във вестника??? Ако това е така нужно, ще споделя...

  Искам да ви разкажа деня, в който всички тези въпросителни възникнаха и ме накараха да се оглеждам за малките добрини в ежедневието ни, както и да се опитам да ги правя. Преди въпросителните всъщност бях ухилена до уши, във въздуха витаеше една такава топлота, която се чувства по Коледа... Случките не са украсени, може би ще кажете, че са незначителни, но именно оттам се започва...

 Работя като промоутър. Може би ви е писнало от такива като мен, нищо четете... няма да ви карам да си промените мнението за това.

 Не обичам да убеждавам хората да похарчат парите си за нещо, без което могат, но обичам да давам. Знаете каква суматоха настъпва в магазина, когато раздават безплатно нещо си. От това научавам много за хората, вярвате или не....Когато споделяш с някого , когато подаряваш или даваш, виждаш ценностите у хората. Едни ценят храната, други - парите, трети - красотата (представянето), а четвърти (изключителни ендемити) - ценят труда. И когато срещнеш именно такъв човек, който да оцени труда ти и да каже "благодаря" се чувстваш "коледно". Знам, че моята временна дейност, ни най-малко не е значима и от нея не зависи нищо... И точно това прави жеста огромен, да благодариш на чистачката, на шофьора, на сервитьора - да оцениш труда на най- ниското ниво на пирамидата  е нещото, което може да вдъхне много вяра, сила и надежда на тези хора. Това се случи и на мен като промоутър - получих благодарност и подкрепа от едно мило семейство, което сподели възмущението си от хората, които подминават с безразличие и високомерие... Но не това е моята болка, няма да работя това още дълго.... Въпросът е принципен, замислете се за тези хора, едно малко благодаря и усмивка е доброто, което може да им подарите. Това семейство ми върна вярата, че съществува чистосърдечната благодарност, и че труда все още е ценност. 

 Изненадващо денят ми продължи с още подобни случки. Те връщаха загубената ми надежда, че в тази прашна, озлобена и неприветлива напоследък България, има хора, които биха сторили малкото добро за някого...

 Когато излязох от търговския център, където работех, усмихната, макар трупащия се сняг и трудното придвижване, трябваше да открия сякаш изчезналата спирка на трамвая... Не познавах квартала и реших да попитам една жена, която отриваше сняг от колата си. Тя ми показа побелялата спирка отсреща.

- Накъде сте? Мога да ви хвърля до някъде, толкова е студено...?

Помолих да ме остави до най-близката метростанция, благодарих й, една от малкото е. По пътя разбрах, че е инструктор по йога, има бизнес с цветарски магазини, който се чуди дали да поддържа, защото не върви... Работила е и в Агенция Пътна Инфраструктура, оплака се от лошата поддръжка в снежните дни. Дано бизнеса й скоро потръгне! 

 Влязох в метростанцията, пред мен бавно слизаше възрастна жена, а мотрисата беше дошла и хората се бяха качили. Щеше да тръгне до секунди, но машинистът ни видя и реши да ни изчака с усмивка на лице! Махнах му и се усмихнах! В метрото вече бях неестествено ухилена.... Хората ме гледаха странно, а аз си се усмихвах.... Искаше ми се да знаят...и те да възвърнат вярата си.

 Трябваше да стигна навреме за влака. Еуфорията ми продължаваше да личи... До мен седяха майка с дете. Много любопитно, интересно и умно момченце. Майката беше млада. Когато дойде контрольорката, майката започна неспокойно да търси стотинки, дори в джобджето на детето. 

- Извинете, мога ли да си купя билет от вас, качихме се направо, щяхме да изпуснем влака, а е наистина студено...

- Няма проблем - отвърна тихичко контрольорката, когато вече си мислех как ще помогна, ако стане нужда... 

 Усмихнах се...доброто не е изгубено, то е някъде там навън... И да, такива предавания и статии са нужни, но нека прилагаме наученото от тях, та дори в по-малък мащаб... Нека да заразяваме обществото със своя пример, припомняйки, че доброто съществува!