Тишината на самотния паркинг

  

   Необятен паркинг – не можеше да се обхване с един единствен поглед , може би едно завъртане на 360 градуса ще успее, но пак остават скрити полета... С метла и лопата в ръка, по залез, премрежвах поглед, а  хилядите отбясъци на асфалта закачливо намигаха.

Красиво е...Как може един паркинг да бъде красив ли? Да, розово-лилавия залеза помага, блещукащите отблясъци също. Репликата на Троянския кон, вертоятно в реални размери и релсите на гмуркащия се под земята ролеркостер, усукан до прилошаване вдъхват доза величие ...Но най-голямата му прелест се криеше в тишината.

Още се чуваха далечните шумове – крясъци, блъскащи се колички, тракане на релси и сподавения стон на хората от ролеркостера, които току що прекосиха необятния паркинг от единия до другия му край за по малко от 5 секунди под земята.

   И въпреки изобилието от звуци и кипящия живот наоколо, беше тихо и далечно. Почти на другия край на света, където не чистех паркинги, където всичко беше по –сложно, но и по- лесно, където имах живот и където ме познаваха с една буква по-малко в името.... където нямах нужда от табелка с него. Но и там, където нямаше да ми благодарят и кажат, че върша страхотна работа, метейки паркинг, ей така от нищото...

    Според знанията ми по геометрия след 360 градуса пак се оказваш на същото място. Според емпиричните ми знания  определено е така... Оставам в тишината на паркинга, не задълго, но с ясната мисъл, че „всеки миг от живота е чудо и тайнство”, а градусите не са от голямо значение...

юни 2014

Как да докоснеш въздуха

   Има ги тези моменти, в които просто имаш нужда да се почувстваш жив. Истински. На ръба. Адреналинът - силен наркотик, често опасен за живота и естествено пристрастява до мозъка на костите. Хвърля те далеч , отвъд  обикновения свят. Не мислиш за нищо, нищо освен съществуването си. Да, аз съм тук и съществувам. Има сили, които да спрат това и аз ги предизвиквам, защото искам да почувствам, че живея. Истински.Силно.

   Качвам се на дългата права с мотора си и усещам бруленето на вятъра с всяка кост в тялото си. Очите ми са съсредоточени в пътя, насекоми се удрят във визьора на каската ми. Ръцете ми са здраво закачени за скоростите. Държа живота в ръцете си. Прегърбената поза ме убива…Понякога ми се иска просто да се отпусна и някой друг да управлява вместо мен, но така живота ми ще е в неговите ръце…още по- авантюристично…Трябва да опитам. Мислите ми спират, когато километража удари 280. Жив съм. Истински.

   Искам да скоча с бънджи, да опитам безмоторно летене, да скоча с парашут…

   Това са нещата, които искам да ми дадат адреналин.

   Да обаче същия тоя ИСТИНСКИ живот не те пита какво ТИ искаш да направиш. Понякога решава да ти поднесе сам толкова истински и силен приток на адреналин, за какъвто не си си и мечтал.

    Може би ще разтресе земята под краката ти с всичка сила. Толкова, че да разруши крепостта ти. Няма да знаеш къде да отидеш, къде е твоето място в света… Ти си толкова малък, като всички тези хора избягали от домовете си – боси, по пижами и без… всички с еднакъв бездънен поглед. Ти не притежаваш нищо , освен ЖИВОТА си. Държиш ли го? Или се клати?....

    Може би ще те постави в дънна яма в морето, където течението ще иска да те отвлече, а вълните ще те обгръщат в своята силна прегръдка, ще постави обаче в ръцете ти въже, за което да се хванеш, с което да се спасиш и с всички сили да се добереш до брега. И въжето става твоя живот. Осъзнаваш, че не бива да го пускаш  и ти се иска да го почувстваш с цялото си тяло, дотолкова, че да ти остави белези. Да протърка дланите ти, да измори мускулите на ръцете ти и тогава да излезеш – ЖИВ. После чувстваш само безтегловност, искаш да усетиш земята с цялото си тяло, да впиеш пръсти в пясъка и да не го пускаш.

   Качвам се в колата си и поемам по дългия път,  пътя към вкъщи на моето място, в моята крепост. Топло е. Мразя климатици в колата, предпочитам да си спусна стъклата , а когато  протегна ръка навън, мога да докосна въздуха...Жив съм.

август
2013

Бягство КЪМ свободата

     Свобода, любов, щастие, демокрация... все абстрактни понятия, породили много дискусии, повод за много статии и научни трудове. Не са ли те различни за всеки обаче, толкова колкото всеки човек е различен? Защо  моята свобода да не е различна от тази на Ерих Фром, например? Трябва ли да следвам нечия догма или философия, за да се нарека свободна?

     Именно в това НЕ се състои свободата. Защо да не съществува птичка, която си харесва клетката и не иска да се рее в небесата. Всичко е възможно. Да, онова е по-романтичното, общоприетото понятие за свобода. Но не е ли свободата право на избор? Къде да живея, с кого да съм, КОЙ искам да ме управлява и КОЙ не?

     Свободата е човешко право. Никой не може да ти я даде. Нито половинката ти в живота, нито родителите ти, нито политиците. Никой не може и да ти я вземе. Но ти сам можеш да избягаш от нея и да я предложиш на друг. Родени сме свободни, но постепенно даваме късчета свобода на обществото, на управниците, на който смятаме, че сме длъжни. А длъжни ли сме, всъщност? Какво ни остава, ако дадем свободата си. Свободата да бъдем такива каквито ни се иска, да избираме това, което ни се харесва, да отидем където пожелаем, да общуваме с когото ни се ще.

     Свободата ти не е привилегия, която може да ти се даде. Защото си роден свободен по право. Ако ти избереш да не си, тогава друг ще я вземе. И ще упражнява власт над теб. Ние хората сме алчни за чуждото и когато ни се дава - взимаме. Не сме свенливи и притеснителни, що се отнася до чувства, абстракции... Може да откажем материалното, от „възпитание”, защото културата ни възприема това за учтиво. Но що се отнася до човешки права, винаги приемаме. Несъзнателно може би. Не се замисляме много. Властта опиянява.

     Ето за това, скъпи родители, възпитавайте децата си с отворен ум. Че не е грешно да мислят извън кутията, че това е тяхно право. Никой не ги кара да се примиряват с избора на другите, с мнението им. Може би там някъде ще се роди и създаде истинската демокрация, без изкривените разбирания и слободията. Може би, ако започнем да ценим собствената си свобода и другите ще започнат да я уважават. И няма да я крадат. И ще се наречем свободни.

     Учете ги да знаят правата си, да се интересуват, а не да скланят глава. Защото все сме свикнали да дължим. Знаем, че държавата трябва да ни отвърне със същото, да ни даде сигурност, но не знаем как да си ги поискаме, защото не знаем правата си. А незнаейки ги, вече сме дали част от свободата си на тези, които имат полза от нея. Няма да ви я върнат доброволно. За това - не се отказвайте от нея! Тя е ваше право. 

Гардеробът с аромат на лавандула

 Гардеробите са машини на времето. Няма нищо по- тъжно от старинен гардероб с прецизно сгънати и лъхащи на нафталин дрехи, отдавна необличани.... Има и стари кокетни чанти, пълни с износена кожа с мъниста, копчета, брошки и други фантифлюшки. Освен тях на лавиците стоят кутиите със стари черно-бели снимки с различни надписи на гърба - „една пречка по пътя на забравата”, „за моя скъп приятел...” и така нататък. Врата към миналото....

 В гардеробът на настоящето пък липсват демодираните дрехи. В него в повечето случаи се таи безпорядък. „Сега какво да облека?” са думите, които са така често изричани пред вратите му както молитва пред олтар. Много пъти той се оказва празен, защото...е, по същата причина... Мирисът му се мени – ту на скъп парфюм, ту на цигари или просто прах за пране.... В него няма снимки или писма, тайни дневници или цветни кутии... липсва отпечатъка на собственика.

 В „лавандуловия” гардероб има всичко. Той е така изкусно подреден, че прилича на картина, на малък магазин , където можеш да изгубиш цял ден... И този аромат на лавандула...

 В този гардероб има снимки, цели албуми, има разни фигурки, които явно са спомени... Има и чанти и обувки – някои не са актуални, но носят характер...като че ли ще се върнат на мода един ден. Доста от дрехите също. Закачалките им са метални с разноцветни панделки. Има и един дневник, но е заключен. Има закачалки за бижута, странни и изящни... А самите бижута са толкова много, всяко от които изглежда единствено. Има кутии с цветя, парфюми и гримове... толкова много неща... Има купове с модни списания и книги...как може да е толкова подредено! Всичко има свое собствено място. 

 Сякаш гардеробът отразява живота на собственика, той е неговата неписана история. История пълна с аромати от спомени, разни изображения и отпечатъка на един характер.

 Врата към миналото, поглед към настоящето или твоята неписана история? Всичко зависи от времето, от характера и наличието на малката лилава кесийка с лавандулови цветове...

Благодаря на Фейсбук

Всеки ден ползваме Фейсбук, но защо никой не се сеща да му благодари? Тъжно ми е, замислете се.  Представете си, че един ден престане да съществува (не дай си Боже),  чак тогава ли ще го оцените??? Чак, когато го изгубите??? Винаги става така...АЗ реших да му благодаря, направете го и вие, не чакайте Деня на благодарността, Коледа, Апокалипсиса или подобни събития!

Благодаря ти, Фейсбук, че всеки ден ми казваш как се чувстват моите приятели, така, когато ги видя по-късно, знам дали са били раздразнени, отегчени, обичани, специални или развеселени, та да мога да реагирам според състоянието, да бъда съпричастна...

Благодаря ти, че ми ги показваш във всевъзможни лицеви и телесни трансформации, та като ги видя на улицата да не ги подмина случайно.

Благодаря ти, че ми показваш тяхното пълноценно меню, защото без теб нямаше да виждам  тяхното сутрешно кафе, закуска, обяд, следобедна закуска или вечеря, нито къде са извършили този екзистенциален акт, да се нахранят. Важно е да знам, че се грижат добре за себе си.

В този ред на мисли, благодаря, че ги виждам редовно във фитнес залата как усилено тренират. Да не забравяме тага, благодарение на който знам точно коя фитнес зала посещават в случай, че реша да се присъединя към тях, много мило...

Благодаря и за това, че ми казваш кога, къде и с кого са на кино, в парка, на ски, на работното си място,  да не взема да им звънна случайно, ако са заети.

А, и за това какви дрехи са си купили, пак да не ги подмина случайно на улицата, ако са се нагласили до неузнаваемост или опазил ме Господ, случайно да си купя същото....

Благодаря за тактичните намеци, които позволяваш да припозная в статусите, снимките или песните, които приятелите ми си публикуват, това много ми помага...Допълва представата ми за чувствата им, този път индиректно.

Благодаря и за хилядите реклами, които ми помагат да бъда слаба -„без диети и тренировки”, да имам бели зъби- „без посещение при зъболекар”, да нямам косми по тялото -„без болка и завинаги”.

Благодаря ти, че ми даваш шанс да имам последователи, защото и аз искам да съм звезда, те повечето плеймейтки и миски, оттам тръгнаха, пък някои вече са водещи.

Е тва е. И понеже без тебе не може - Благодаря!

Инвазията на ефира

Дами и господа, кажете, нормално ли е...?

Да се правиш, че не обръщаш внимание на медийните изяви на силиконизираните мозъци в българския ефир. И то не защото няма какво да кажеш, напротив безброй епитети ти идват на ум... „Хейтърски” епитети.И ако си позволиш да коментираш, да изразиш своето възмущение се получава страшен парадокс. Храниш не въпросните „водещи” и „репортерки”, известни преди всичко с титлата Мис нещо си, което се смята за секси, а храниш рейтинга им. „Те обичат хейтърите си”, защото ТЕ им осигуряват тлъст рейтинг, сиреч лесна слава, а тя ще им поднесе „всичко” ...

Не е нормално, да превключвам всеки път, когато се появи подобен образ на екрана, за да подскажа на алчните продуценти, че това не трябва да се излъчва, защото не просто няма стойност – а е вредно и грозно!

 А вие превключвате ли? Или гледате с неодобрение и цъкате с език? После споделяте във Фейсбук и пишете саркастичен коментар...? Да видят вашите приятели колко сте възмутени, за да гледат и те, ако случайно са изпуснали сеира....Да, точно вие ги разпространявате – неусетно, неумишлено... Правите точно това, което се иска от вас...

 Този толкова желан рейтинг е причината силиконовите миски да излязат от жълтите и „горещи”, „развлекателни” предавания или реалити форматите и да влязат в сутрешните блокове и публицистичните предавания .... Освен това, вече изпитаната формула за „успех” мотивира подобни създания да се клонират и да окупират все повече ефира....Да, това е чиста инвазия на извънземни, не грешите...

Как да се спасим?

Моя метод  действаше – превклювам и се спасявам. Напоследък обаче се случва така, че метода не работи – превключвам, превключвам и попадам на все едни и същи джуки...простете, лица! И единственото, което спасява е просто да изключа телевизора си.

Надеждата е там, че ако всеки подбира какво гледа и умишлено игнорира малоумните и пошли предавания, в един момент те ще изчезнат.

Не е нормално, знам...  Но ако измислите по нормален начин, споделете...

Love is...

Любов е да помогнеш. Любов е да дадеш:
На гладния - надежда , на сития - копнеж,

На силния - неволя, на слабия - кураж,
На веселия - милост, на тъжния - мираж,

На скромния - посока, на алчния - сърце,
На имащия - радост, на можещия - цел,

На гордия - утеха , на плахия - мечта,
На властника - боязън , на роба - доброта…

ЛЮБОВ е да раздаваш душата си без жал
и мигом да забравяш кому , какво си дал !

                                   Надежда Захариева

  Денят на влюбените. Петък. Нямахме резервация, всички ресторанти бяха претъпкани. Хората празнуваха. Ние просто искахме да хапнем някъде в компанията си, да говорим за това кой какво е правил през последната седмица, за това какво имаме и искаме... Обиколихме целия град, но всичко беше заето, а когато питахме за места, празнуващите ни гледаха странно... Те имаха резервации. Знаели са, че ще седят на тази маса от седмици, знаели са какво ще облекат, какво ще ядат и пият, какво ще подарят на половинките си. Ние не планувахме... Не се ли обичахме, какво...?  Истината е, че не ни пукаше къде ще сме, как ще сме облечени, какво ще ядем и пием  или за материалните подаръци.  Подарих му колаж от наши снимки, а той ми беше направил валентинка, сам! И знаех, че където и да отидем, няма значение, стига да сме заедно... знаех, че ние не плануваме...просто се следваме един друг. Караме се, викаме, сърдим се... смеем се, целуваме се... абе обичаме се...