Има ги тези
моменти, в които просто имаш нужда да се почувстваш жив. Истински. На ръба. Адреналинът
- силен наркотик, често опасен за живота и естествено пристрастява до мозъка на
костите. Хвърля те далеч , отвъд
обикновения свят. Не мислиш за нищо, нищо освен съществуването си. Да,
аз съм тук и съществувам. Има сили, които да спрат това и аз ги предизвиквам,
защото искам да почувствам, че живея. Истински.Силно.
Качвам се на дългата права с мотора си и
усещам бруленето на вятъра с всяка кост в тялото си. Очите ми са съсредоточени
в пътя, насекоми се удрят във визьора на каската ми. Ръцете ми са здраво закачени за скоростите. Държа
живота в ръцете си. Прегърбената поза ме убива…Понякога ми се иска просто да се
отпусна и някой друг да управлява вместо мен, но така живота ми ще е в неговите
ръце…още по- авантюристично…Трябва да опитам. Мислите ми спират, когато
километража удари 280. Жив съм. Истински.
Искам да скоча с
бънджи, да опитам безмоторно летене, да скоча с
парашут…
Това са нещата,
които искам да ми дадат адреналин.
Да обаче същия тоя
ИСТИНСКИ живот не те пита какво ТИ искаш да направиш. Понякога решава да ти поднесе
сам толкова истински и силен приток на адреналин, за какъвто не си си и мечтал.
Може би ще
разтресе земята под краката ти с всичка сила. Толкова, че да разруши крепостта
ти. Няма да знаеш къде да отидеш, къде е твоето място в света… Ти си толкова
малък, като всички тези хора избягали от домовете си – боси, по пижами и без… всички
с еднакъв бездънен поглед. Ти не притежаваш нищо , освен ЖИВОТА си. Държиш ли
го? Или се клати?....
Може би ще те
постави в дънна яма в морето, където течението ще иска да те отвлече, а вълните
ще те обгръщат в своята силна прегръдка, ще постави обаче в ръцете ти въже, за
което да се хванеш, с което да се спасиш и с всички сили да се добереш до
брега. И въжето става твоя живот. Осъзнаваш, че не бива да го пускаш и ти се иска да го почувстваш с цялото си
тяло, дотолкова, че да ти остави белези. Да протърка дланите ти, да измори
мускулите на ръцете ти и тогава да излезеш – ЖИВ. После чувстваш само
безтегловност, искаш да усетиш земята с цялото си тяло, да впиеш пръсти в
пясъка и да не го пускаш.
Качвам се в колата
си и поемам по дългия път, пътя към
вкъщи на моето място, в моята крепост. Топло е. Мразя климатици в колата,
предпочитам да си спусна стъклата , а когато
протегна ръка навън, мога да докосна въздуха...Жив съм.
2013
Няма коментари:
Публикуване на коментар