Тишината на самотния паркинг

  

   Необятен паркинг – не можеше да се обхване с един единствен поглед , може би едно завъртане на 360 градуса ще успее, но пак остават скрити полета... С метла и лопата в ръка, по залез, премрежвах поглед, а  хилядите отбясъци на асфалта закачливо намигаха.

Красиво е...Как може един паркинг да бъде красив ли? Да, розово-лилавия залеза помага, блещукащите отблясъци също. Репликата на Троянския кон, вертоятно в реални размери и релсите на гмуркащия се под земята ролеркостер, усукан до прилошаване вдъхват доза величие ...Но най-голямата му прелест се криеше в тишината.

Още се чуваха далечните шумове – крясъци, блъскащи се колички, тракане на релси и сподавения стон на хората от ролеркостера, които току що прекосиха необятния паркинг от единия до другия му край за по малко от 5 секунди под земята.

   И въпреки изобилието от звуци и кипящия живот наоколо, беше тихо и далечно. Почти на другия край на света, където не чистех паркинги, където всичко беше по –сложно, но и по- лесно, където имах живот и където ме познаваха с една буква по-малко в името.... където нямах нужда от табелка с него. Но и там, където нямаше да ми благодарят и кажат, че върша страхотна работа, метейки паркинг, ей така от нищото...

    Според знанията ми по геометрия след 360 градуса пак се оказваш на същото място. Според емпиричните ми знания  определено е така... Оставам в тишината на паркинга, не задълго, но с ясната мисъл, че „всеки миг от живота е чудо и тайнство”, а градусите не са от голямо значение...

юни 2014

Как да докоснеш въздуха

   Има ги тези моменти, в които просто имаш нужда да се почувстваш жив. Истински. На ръба. Адреналинът - силен наркотик, често опасен за живота и естествено пристрастява до мозъка на костите. Хвърля те далеч , отвъд  обикновения свят. Не мислиш за нищо, нищо освен съществуването си. Да, аз съм тук и съществувам. Има сили, които да спрат това и аз ги предизвиквам, защото искам да почувствам, че живея. Истински.Силно.

   Качвам се на дългата права с мотора си и усещам бруленето на вятъра с всяка кост в тялото си. Очите ми са съсредоточени в пътя, насекоми се удрят във визьора на каската ми. Ръцете ми са здраво закачени за скоростите. Държа живота в ръцете си. Прегърбената поза ме убива…Понякога ми се иска просто да се отпусна и някой друг да управлява вместо мен, но така живота ми ще е в неговите ръце…още по- авантюристично…Трябва да опитам. Мислите ми спират, когато километража удари 280. Жив съм. Истински.

   Искам да скоча с бънджи, да опитам безмоторно летене, да скоча с парашут…

   Това са нещата, които искам да ми дадат адреналин.

   Да обаче същия тоя ИСТИНСКИ живот не те пита какво ТИ искаш да направиш. Понякога решава да ти поднесе сам толкова истински и силен приток на адреналин, за какъвто не си си и мечтал.

    Може би ще разтресе земята под краката ти с всичка сила. Толкова, че да разруши крепостта ти. Няма да знаеш къде да отидеш, къде е твоето място в света… Ти си толкова малък, като всички тези хора избягали от домовете си – боси, по пижами и без… всички с еднакъв бездънен поглед. Ти не притежаваш нищо , освен ЖИВОТА си. Държиш ли го? Или се клати?....

    Може би ще те постави в дънна яма в морето, където течението ще иска да те отвлече, а вълните ще те обгръщат в своята силна прегръдка, ще постави обаче в ръцете ти въже, за което да се хванеш, с което да се спасиш и с всички сили да се добереш до брега. И въжето става твоя живот. Осъзнаваш, че не бива да го пускаш  и ти се иска да го почувстваш с цялото си тяло, дотолкова, че да ти остави белези. Да протърка дланите ти, да измори мускулите на ръцете ти и тогава да излезеш – ЖИВ. После чувстваш само безтегловност, искаш да усетиш земята с цялото си тяло, да впиеш пръсти в пясъка и да не го пускаш.

   Качвам се в колата си и поемам по дългия път,  пътя към вкъщи на моето място, в моята крепост. Топло е. Мразя климатици в колата, предпочитам да си спусна стъклата , а когато  протегна ръка навън, мога да докосна въздуха...Жив съм.

август
2013

Бягство КЪМ свободата

     Свобода, любов, щастие, демокрация... все абстрактни понятия, породили много дискусии, повод за много статии и научни трудове. Не са ли те различни за всеки обаче, толкова колкото всеки човек е различен? Защо  моята свобода да не е различна от тази на Ерих Фром, например? Трябва ли да следвам нечия догма или философия, за да се нарека свободна?

     Именно в това НЕ се състои свободата. Защо да не съществува птичка, която си харесва клетката и не иска да се рее в небесата. Всичко е възможно. Да, онова е по-романтичното, общоприетото понятие за свобода. Но не е ли свободата право на избор? Къде да живея, с кого да съм, КОЙ искам да ме управлява и КОЙ не?

     Свободата е човешко право. Никой не може да ти я даде. Нито половинката ти в живота, нито родителите ти, нито политиците. Никой не може и да ти я вземе. Но ти сам можеш да избягаш от нея и да я предложиш на друг. Родени сме свободни, но постепенно даваме късчета свобода на обществото, на управниците, на който смятаме, че сме длъжни. А длъжни ли сме, всъщност? Какво ни остава, ако дадем свободата си. Свободата да бъдем такива каквито ни се иска, да избираме това, което ни се харесва, да отидем където пожелаем, да общуваме с когото ни се ще.

     Свободата ти не е привилегия, която може да ти се даде. Защото си роден свободен по право. Ако ти избереш да не си, тогава друг ще я вземе. И ще упражнява власт над теб. Ние хората сме алчни за чуждото и когато ни се дава - взимаме. Не сме свенливи и притеснителни, що се отнася до чувства, абстракции... Може да откажем материалното, от „възпитание”, защото културата ни възприема това за учтиво. Но що се отнася до човешки права, винаги приемаме. Несъзнателно може би. Не се замисляме много. Властта опиянява.

     Ето за това, скъпи родители, възпитавайте децата си с отворен ум. Че не е грешно да мислят извън кутията, че това е тяхно право. Никой не ги кара да се примиряват с избора на другите, с мнението им. Може би там някъде ще се роди и създаде истинската демокрация, без изкривените разбирания и слободията. Може би, ако започнем да ценим собствената си свобода и другите ще започнат да я уважават. И няма да я крадат. И ще се наречем свободни.

     Учете ги да знаят правата си, да се интересуват, а не да скланят глава. Защото все сме свикнали да дължим. Знаем, че държавата трябва да ни отвърне със същото, да ни даде сигурност, но не знаем как да си ги поискаме, защото не знаем правата си. А незнаейки ги, вече сме дали част от свободата си на тези, които имат полза от нея. Няма да ви я върнат доброволно. За това - не се отказвайте от нея! Тя е ваше право.